Отново на път към своята учителка. Пътуваше към краен квартал на София, искаше да види преподавателката си от колежа. Бяха изминали двадесет години от последната им среща. Хората се прибираха от работа. Автобусът беше препълнен. Докато пътуваше, се потопи в спомени за своята учителка. Преподаваше руска художествена литература. Залата бе винаги препълнена. Често лекцията продължаваше доста над определеното време. Когато кажеше: "Е, това беше!", всички се изправяха и залата гръмваше в продължително ръкопляскане. Завършваше с някой цитат като: "У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите." Казал го е великият Антон Павлович Чехов. Обичайте себе си и ближните си, деца! Ценете всеки нов ден от живота!"

Думите, все по-наситени, извираха от спомените на някогашната студентка сякаш беше вчера. От седалката до автобусната врата се изправи възрастна жена с разрошена и мръсна прошарена коса. Дрипавият костюм с дълга на места прокъсана пола ѝ се видя познат. През скъсаните чорапи изпъкваха мазоли, а галошите зяпаха грозно откъм пръстите. Беше прегърбена, държеше смачкан кашон. Някогашната студентка надигна поглед към старческото лице – позна я. Първо ѝ се усмихна, но усмивката бавно се изкриви в недоумение. Вместо очакваната радостна среща на погледите, през нея мина сянката на две объркани, страшни, налудничави очи, които не я виждаха. Вратата се отвори. После се затвори. Старицата се отправи, накуцвайки към близкия контейнер и се надвеси над него.