- Какво правиш?
- Превързвам порязаното.
- Къде се поряза?
- На ръба на една дума. Твоя.
- Не ти ли писна да слагаш всичко в метафори?
- Писна ми постоянно да ме вадиш от тях...
- Яна, стига глупости! Кажи ми, какво става с нас?
Яна мълчеше. Усещаше как в гърдите ѝ се боричкат страх, гняв, колебание и хиляди преглътнати огорчения. Въздухът в стаята лютеше по клепачите ѝ. Беше дошъл един от ония моменти, в които липсата на думи значи повече от думите. А и какво можеха да си кажат две толкова чужди една на друга души, срещнали се, само за да научат какво не е любов. Яна започна трескаво да събира нещата си. Ясен я сграбчи за ръката, а погледът му се впи в огромните ѝ тюркоазени очи, които подобно на две развълнувани езера се готвеха всеки момент да прелеят.
- Какво правиш сега?
- Опитвам се да си подредя живота.
- В смисъл?
- Не в смисъл, в един стар куфар.
Един куфар – съвсем малък и извехтял, но точно в този миг толкова необходим и способен да побере всичките ни мисли, грешки, страхове и надежди. Ами, да – понякога всичко, от което човек се нуждае, за да си даде глътка въздух, е просто един стар куфар, с който да поеме отново на път, най-дългия и най-важен път – към себе си.