- Знаеш ли, че жената на Хемингуей е пътувала много. И затова той я е напуснал.

- Коя жена?

- Третата.

- Марта? – Кимваш и се усмихваш с онази усмивка, когато знаеш, че си прав, но спориш. Обичам те въпреки нея. – Не беше ли заради кариерата ѝ? Че е била по-амбициозна от него и той е ревнувал.

- И аз ревнувам. От работата ти.

- Хемингуей се е влюбвал четири пъти въпреки работата си.

- И аз - и всеки път в теб.

- Обичам те.

- Знам.

- И ти не си Хемингуей.

- И това знам.

Обичам те и мразя, когато си прав.

Обичам и да пътувам, но мразя всеки път, когато отново тръгвам на път.

- Ще се върна.

- Ще те чакам.

Искам да те попитам докога ще ме чакаш, кога ще ти писне от сбогувания.

Сякаш четеш мислите ми и ме придърпваш в прегръдка.

- Винаги ще те чакам.

- Ще те взема с мен. Няма да се сбогуваме, двамата ще пътуваме, заедно ще тръгнем и ще се върнем.

- Трябва ли да се връщаме?

- Само ако искаш. Може да намерим нещо по-хубаво от това.

Прекарваш пръсти през косата ми.

- Няма по-хубаво от това.

Обичам работата си, но в момента, в който ме помолиш, ще остана завинаги с теб тук.

Не осъзнавам, че съм го казала на глас, докато не ме целуваш.

- Тръгвай, преди да съм размислил – казваш час по-късно.

- Ще се върна.

- Ще те чакам.