Войната продължаваше от години. Ние бяхме от малцината оцелели. Дори не знам как успявахме да се крием от тях. Няколко пъти ни бяха надушвали следите, но все изкарвахме късмет. Движехме се предимно нощем, за да се прикриваме по-лесно. Повечето хора спяха тогава, което улесняваше краденето на запаси.

Вече ставаше призори и нямахме друг избор, освен да се скрием в близкия хангар. Отвътре беше огромен, цял град беше построен между стените му. Качихме се на най-близкия покрив, за да огледаме. Дори не се виждаше другата стена, но имаше една рекичка която минаваше недалеч от нас. Движехме се до реката. Спряхме на най-уютния покрив, който можахме да намерим и опънахме палатките. Аз останах да запаля огън и да претопля консервите, докато другите разузнаваха. Мина прекалено много време без следа от тях. Слънцето вече трябваше да е изгряло, но тук продължаваше да е като в Космоса - тих, самотен мрак. Загасих огъня да не ме забележат неприятели и заспах.

Събудих се от равномерния шум от стъпки. Не зная колко време беше минало, нито къде бяха приятелите ми, а само че трябваше веднага да избягам. Нямаш много опции като си на покрив. Изтичах до ръба на сградата и скочих в реката. Тогава се сетих, че не мога да плувам.