7 часът, зазоряваше се. Борил седеше на пейката и чакаше автобуса. Беше тръгнал от село предния ден.
Тепърва го чакаха 38 часа път. Той знаеше това добре. За втори път заминаваше. Преди месец стана така, че се прибра – отчаян и заради болест - сърцето го беше свило.
Но беше намерил сили да тръгне отново.
"Дълговете, дълговете – трябва да върна." – листеше той из тефтерчето си. – Ето на Златко 200 лева, Петрана - 250, Кирчо - само 100 вече…“. Очите му шареха из тефтера с отчета, който Борил болезнено добре познаваше. Всяка пара знаеше къде беше отишла – за лекарствата, за медицинските грижи, за рехабилитацията в София – всичките нужди от последните три месеца на живота на жена му бяха записани.
Борил го побиха тръпки от почти петцифрената сума, която се беше натрупала тъй бързо и която от година се беше внедрила в смисъла на самото му съществуване.
Сам беше, без семейство вече – само далечни роднини, отдавна заминали из чужбината.
И неговият ред беше дошъл. Да се скита. Да търси. Длъжен беше....
Автобусът дойде. Борил приготви билета и личната карта, вдигна сака си “Бодрост“ и застана на опашката.
- Накъде така бе, дeдо… Борилe? – зачете се в документите шофьорът.
- Да рàботим.
- Брей, куражлия! Каква работа на 79 там?! – възкликна озадачено, подавайки обратно билета. - Френски значи говориш, а?
Сърцето на бившия техник се сви.
Той кимна на ужким и побърза да се качи.