„Открадна му обувките! Открадна му обувките!“
Събота е, ранно и мразовито утро. Март месец. Пия чай седнала на студената пейка и чакам автобуса. Крясъците на жената ме изкарват от полузаспалото състояние, в което се намирам всеки път, щом се наложи да стана толкова рано. От време на време по булеварда минава някоя кола. Почти никакви хора няма наоколо, вероятно повечето спят. С периферното си зрение забелязвам някакво куче да тича в близост до спирката. Възхитително енергично е в тези ранни часове.
Виковете идват от отсрещния тротоар. В близост до концертната зала жена държи народна носия, голям сак и припряно помага на сина си в преобуването му. Детето е мъничко. Изглежда е на не повече от 5 години. Има изплашен или по-скоро изненадан вид. Не мога да преценя. Майката обаче не спира да вика. Двама ранобудни мъже отиват забързано при тях и започват разговор с жената. Няма други хора наоколо.
Автобусът идва.
Нужни са ми две спирки, за да осъзная, че животинката е взела обувките.