Рада се сгуши в майка си като малко дете. Отпуската ѝ мина бързо и неусетно и отново беше на летището, с куфар в ръка и с натъжено сърце. Майка ѝ, която получаваше мизерна пенсия, и изцяло зависеше от финансовата помощ на дъщеря си, отказваше да се премести да живее при нея:
- Не е за мен чужбина, мило дете! Ще се поболея там от носталгия. А и съм стара вече, старо дърво трудно се присажда другаде.
Рада избърса нежно сълзите от мокрите бузи на майка си.
- Мамо, грижи се добре за себе си! Обещай ми! И сега се усмихни, нали сме живи и здрави! А и колко бързо минава половин година и пак ще съм  у дома и при теб.
Майка ѝ поизправи снага, лицето ѝ се поразведри, не искаше нейната мъка да натъжава дъщеря ѝ, и каза:
- Да си изядеш баницата в самолета и да ми се обадиш веднага щом си пристигнеш във Виена. Обичам те, дете мое!
Двете жени отново се вкопчиха една в друга. После младата жена се запъти към входа за пътуващи, като се обръщаше непрекъснато към майка си, махаха си с ръце взаимно, докато напълно я изгуби от погледа си.
Рада се качи в самолета за Виена, а с нея се качиха и бъдещите ѝ деца и децата на нейните деца...