Градът още спи, когато излизам от къщи. А този град е ранобуден. Тръгвам към спирката и се опитвам да се съсредоточа в тракането на токчетата ми и търкалянето на колелцата на куфара. Стигам точно навреме, за да хвана автобуса до летището. Толкова със свикнала да пътувам, че вече имам чувството, че ръката ми се е сраснала с дръжката на куфара. Както и с телефона ми. Или поне беше до скоро.

Опитвам се да не мисля за десетките пъти, когато си ми пожелавал „Лек път“ и си казвал, че ме чакаш. За вълнението, докато приготвям багажа си и пътувам към теб. За очакването какво ще се случи, когато се видим. Нищо че после всички планове се разпадаха до кратки срещи, накъсани разговори и лишени от обещания сбогувания. 

Въпреки това се радвах всеки път, когато идвах. Носила съм те в сърцето си навсякъде из този град. По улиците, в такситата, в трамвая, по пешеходната алея край него… Малко ме е страх как ще бъде сега. Без звъна на съобщенията, които ме приковаваха към теб както тънките карфици приковават пеперуди, за да ги превърнат в хербарий.

Качвам се в самолета. Пътуването ме успокоява и заспивам. Когато пристигам, София е огряна от утринно слънце. Отивам на спирката и се приближавам към таблото с разписанието на автобусите, за да видя колко трябва да чакам. „Онова, което търсиш, търси теб“, написал е някой с големи букви отдолу.

Как можа да го забравиш, усмихвам се снизходително на себе си. И спокойно зачаквам пътуването да продължи.