Тя всяка вечер идваше на гости. Бледа, тъжна, нежна... Влизаше у нас за малко, но гостуването ѝ го помнех цяла нощ. Аз ѝ се радвах, защото на мен рядко ми идват на гости и то толкова приятна компания, но понякога въобще не ми беше до нея. С нереалното си лице ме докарваше до лудост. Също като тази вечер…

Появи се, без да я каня. Все не ми излизаше от ума, защо точно при мен идва всяка нощ? Не се познавахме добре… Усмихвайки се тъжно и загадъчно, тя ми обясни, че умее да разбира всеки човек, да улавя всяко едно чувство, но не може да намери човек, който да разбере нея. Това я обърква и не може да сложи ред в душата си. Замислих се върху нейните думи. Звучаха ми толкова познато…

- Помогни ми да вляза в моя свят…

Почувствах се странно…Въпреки че не бяхме добри познати, трябваше да направя нещо.

- Да усещаш хората не е лошо, лошото е когато започнеш да се припознаваш в тях. Тогава се губиш… Важното е да си, какъвто си!

Не знаех дали ще подейства съветът ми, но гостенката ми се поспря, замисли се и след малко грейна сякаш по-силно.

- Може би наистина трябва да съм си аз! Благодаря ти! – усмихна се нежно тя. – Нали нямаш нищо против утре пак да намина? – ме попита Луната, малко преди да се скрие зад рамката на прозореца.

Усмихнах ѝ се в знак на съгласие и чух по радиото, че и утре ще е пълнолуние…