- Мислиш ли, че някога се свиква с това? - Елена бавно повдигна поглед. 
- Не… - Петър се подсмихна. - Да пътуваш е прекрасно, светът е толкова красив и необятен. Всеки ден е приключение. Но истината е, че сърцето си иска своето - иска дом, иска сигурност. А пътят… той не ти дава това. Всеки път, когато наречеш ново място свой дом, част от душата ти сякаш остава там, прегърнала спомените за един отминал живот. И всеки следващ път, макар и да знаеш, че може би няма да е последният, нещо в теб се надява. 
- Човек не винаги има право на избор… - Елена сви устни. Слънцето бавно се спускаше зад бетонния хоризонт и му предаваше лека руменина. - В началото ми се струваше забавно, копнеех за всичко това - нови места, нови хора, нови възможности. Но сега… всичко е различно. Правя го, защото работата ми го изисква. Промяната вече не е нещо, което очаквам с нетърпение. В мен се е загнездил страхът, че ще изгубя всичко, което съм изградила тук.
- Страхът е там, за да те пази, но понякога е толкова бдителен, че ти пречи да намериш щастието си. - Петър въздъхна - Промяната е страшна, но в живота често е по-добре да се впуснеш напред, отколкото да се чудиш какво би било иначе. В крайна сметка, всичко някак се нарежда, нали? Дори най-тъмната част от нечий живот води до нещо по-добро. 
Елена тихо се усмихна. Това бе нейният път и и се щеше да вярва, че някой ден той ще я отведе там. У дома.