- Душата ми е неспокойна - каза Цветан и погледна към приятелката си Лилия. - Все търси, никога не е доволна, не знае как да се радва на постигнатото. Страхува се да не загуби любимата.
Лилия избърса от масата последните трохи от изминалия ден и седна до младият мъж.

- Помниш ли, как се запознахме? Седяхме на различни седалки в автобуса, но пътищата ни бяха в една посока. Ти не гледаше хората в очите. Мислеше, че ще ти влязат в душата. Поглеждаше в краката си, а после през прозореца. А аз те гледах на спирката. Усмихваше се на птиците и хвърляше от баничката си на тях. Тогава разбрах каква красива душа имаш. Толкова тясна, че да не влиза човек в нея и много голяма, за да събере цяло ято от войниците на свободата, от птиците. А помниш ли, когато се прибирахме вечер, как в тъмнината срещаше очите ми в отражението на стъклото. Мислеше си, че виждаш някъде в безкрая, а зениците ми бяха там, до теб.
- Все нещо не ми бе наред. Или с яке със скъсан цип, или небръснато лице от няколко дни, или пък с мръсни обувки. А колко пъти исках да те заговоря, но…

Младата жена се усмихна с онази усмивка, която галеше душата на Цветан и каза:
- Аз обичам цветята. Най-красивите от тях растат навън. Дъжд ги вали, вятър ги духа, слънце ги пече и мръзнат през зимата. Но носят такава любов, че могат да усмихнат човек, колкото и да е тъжен. Едно от тези цветя си ти. Бъди с мен, твоето място е в сърцето ми. Защото аз съм влюбена. Влюбена в душата ти.