Често, когато се връщам от работа, къщата ми все още не се е прибрала. Но днес си седеше както я оставих сутринта.

- Да не би днес да не си ходила никъде, а? – пошегувах се аз, отключвайки. – Или пък си се върнала по-рано?

Вратата се тръшна малко по-силно от обикновено, когато влязох.

Докато си събувах обувките, се замислих, че всъщност напоследък не съм намирал никакви свидетелства за пътешествия. Обикновено има пясък по стълбите и по някоя чайка в кухнята, ако е била на морето, или пък сняг и силен мирис на бор, в случай на планински излети. Най-забавно е, когато ходи в населени места. Никога няма да забравя как веднъж намерих някакъв потресен пловдивчанин и дакела му на верандата...

Докато си правех нещо за ядене, се убедих, че къщата е в лошо настроение. Печката се изключи три пъти, мивката нарочно ме напръска, а шкафовете отказваха да се отворят.

- Добре де, какво има? – не издържах накрая. – Защо е всичко това?

Къщата мълча цяла минута. Накрая едно магнитче се отлепи от хладилника и тупна на земята. После още едно. И още едно...

- Ох, ама и ти си една... – промърморих и се наведох да ги събера. – Човек да не те попита нещо...

Внимателно ги огледах да не са счупени, но, слава богу, нищо им нямаше. Бяха ми скъп спомен от пътувания... Премигах и изведнъж разбрах какъв е проблемът.

Неусетно бе минала цяла година, в която само къщата беше пътувала.