Вече няколко години, откакто гарата не е мой втори дом и усещането, че всички влакове на света пристигат и заминават без мен, е все по-тягостно. Не е ли странно как един влак е едновременно заминаващ и пристигащ – всичко зависи от това на коя гара сте. Сама взех решението да се превърна във вечен посрещач и за малко ми беше добре, но всеки път щом чуех влака, нещо в мене потрепваше. Чудех се кой ли ще пътува, къде ли отива, какви са историите на хора вътре, които от непознати щяха да се превърнат в приятели за няколко часа.

Обичах да пътувам с късния влак. Взимах си нещо за хапване, пусках си музика и пет часа бях в своя свят, докато наблюдавах външния свят през прозореца. Минавахме през градове и села, светлините, на които, напомняха коледен гирлянд. Обичах да наблюдавам кратките сцени от ежедневието им, заснети от прозореца… Обичах да заспивам под ритмичното „тадъф-тадъф” на влака…

Няма да забравя онзи филм за побелял цирков артист, който бяга от старческия дом, защото е разбрал, че в града е пристигнал цирк. Дядото дори моли да го вземат на работа, а когато управителят настоява да докладва за бягството му, той отговаря: „Не, не, аз не бягам - връщам се у дома”.

Чувам пронизващият звук от спирачките на влака и си мисля, че вече е време и аз да се върна у дома…