КОГАТО БЯХ МАЛЪК, светът беше огромен! Не съществуваше време, нито пространство. Слънцето беше огнено кълбо, а небето – синьо одеало. Звездите приличаха на блещукащи свещички, а дъгата – нарисувана с цветни боички. Смехът на мама беше моята успокояваща музика. Силно исках да прегърна всяко животинче – котка, куче, дори птиците. Тичах без посока или цел, често гол и бос, без свян, свободно. Не беше от значение с какво съм облечен и обут. Усещах само топлина или студ. Можех с часове да съзерцавам в захлас мравчици, жужащи буболечки, бръмбарчета, пчелички и с трепет докосвах нежните крилца на пеперудите. Понякога чувствах, незнайно откъде, надигащи се вътре в мен тъга и болка. Това ме караше да плача от непозната мъка и от самота. Само така умеех безсловесно да изразя емоциите си. Но и това нещастие изчезваше веднага в прегръдките на мама и на татко.
Когато бях малък, светът беше огромен! Сега пораснах, вече съм на 10. Мога да чета, да пиша и да смятам. Познавам времето и зная, че то е измеримо. Разбирам стойността на материалните неща. Знам кога болката си струва сълзите. Изпитвам неудобство от забележка или укор на родител, учител или приятел. Но разбрах също какво е Мечтата! Затова мечтая гръмко! Със замах! Раста и мечтая! Вече знам, че, ако поискам, мога да достигна дори звездите! Или да ги открия в очите на приятел! Светът пак е голям, но не чак толкова, както… КОГАТО БЯХ МАЛЪК!