Без да осъзная, линията ме е извела до другия изход на лабиринта в списанието за кръстословици вместо до центъра. Това предизвиква сериозно разклащане на устоите ми. Очите ми леко сълзят от напрежението сякаш създателят на лабиринта е мазал страниците с лук.

Решавам, че щом не съм стигнала до центъра, поне мога да си продължа лабиринта... и извън списанието. Нареждам на мастилото да си стяга цървулите и потеглям, като на стола оставям потна следа за спомен. Излизам от корицата на списанието и продължавам по масата. От ръба подскачам към прага между дамаската на стола и възглавничката, върху възглавничката, през опашката на котарака, нагоре по облегалката, надолу по облегалката, по ръбовете на плочките, върху хлебарката, през килимчето на съседите, по аварийната стълба, върху един ред коли пред блока, върху касовата бележка на една жена, през перуката ѝ, събарям перуката ѝ, слизам в канала, по канала, до устието на реката, пробивам лодката на рибаря, удавям го, спасявам го, по пясъка, към следващия град, през границата, върху кутрето на бъдещия ми съпруг, по расото на попа, в родилното по лицето на акушерката, че и по носа на детето. Линията ми пресича държави, през Ламанша, Гибралтар. Минавам по средата на бойно поле, неулучима от куршум. Намирам вълшебна лампа и я потърквам. Един воднист, безжизнен чичка ми казва да си пожелая нещо. Аз си пожелавам нов тънкописец и да стигна до центъра на Земята. Той ми отговаря, че Земята е плоска, а центъра съм подминала някъде около раждането на второто си внуче...

А сега накъде?