По улиците летяха коли на ята, пъстри и безспирни като светлини. Розови водопади слизаха към реките, забъркваха буйни въртележки, виеха тънки фонтани. Разноцветни ухания галеха въздуха, целуваха тревата и изплуваха нагоре към небето.

- По дяволите! - ругаеха хората. - Омръзна ни всичко това.

Лека фантастична музика се лееше отнякъде. Бели облаци възпяваха красотата на света.

- По дяволите! Всеки ден едно и също. Няма проблеми, няма изненади, нищо няма.

Заръмя немокрещ, ефирен дъжд. Разтвориха се пъстри скелети на чадъри.

Две деца се бяха сгушили край морето и правеха пясъчни кули. Усмивките им грееха с цвета на слънцето.

- Ех, как беше едно време... - си спомняше някакъв старец.

- Как беше, какво имаше?! - викаха намръщените хора.

- Едно време...

Мрачни, дълги сгради закриваха небето. Призрачни облаци се блъскаха с трясък. Мръсен, безкраен дъжд кълвеше улиците. Навъсени коли пъплеха по тях. Лица без усмивки надничаха през сивите стъкла на прозорците. Някъде, много далеч, зли вулкани плюеха черни пламъци. Страшни бури завъртаха въздуха като фуния и изсмукваха дърветата заедно с птиците.

- По дяволите - роптаеха хората. - Няма ли да свърши всичко това?

- А сега накъде? - крещяха хората. - Накъде!

А там, на морския бряг, две деца строяха пясъчни кули. Изглежда, това много ги забавляваше, защото се заливаха от смях. Очите им бяха с цвета на морето.