Беше рано сутринта, двама влюбени, просто така, по навик, лежаха в перфектния си новообзаведен апартамент в столицата. Беше от онези дни, началото на дълга поредица почивни през май, когато забравяме защо не сме длъжни да отидем на работа. Само неестествената тишина в града напомня, че поне днес, поне сега, можем да изчезнем някъде. Да тръгнем там, където ще има нещо ново, нещо непреживяно, нещо с някого.

Тогава, просто така, нашите герои се погледнаха и решиха, че отказват да са тук и никъде. Можем да отидем навсякъде, стига умовете ни да го искат, но умът лесно се губи.

Двамата взеха малко багаж и се качиха в колата. Не бяха си казали, но знаеха, че отиват там, където тишина няма и слънцето пред теб не залязва. Там, където веднъж така приятно се бяха изгубили в себе си. Мястото, което ги събра и откъдето идеите им започнаха да се припокриват.

7 часа като 7 минути по-късно, тя и той вече гледаха морето. Усетиха миналото и видяха бъдещето, докато се държаха за ръце. Тогава, просто така, въпросите като отпечатъци в мислите изплуваха по навик  - „Постъпихме ли правилно? Отдалечихме ли се твърде много от мястото, където първо бяхме щастливи?”

Тогава старият им познат кръчмар, по случайност все още запазил капанчето си на плажа, се появи зад тях. Никога не бе многословен, но знаеше защо говори, когато го прави. Зарадва се, че ги вижда, но въпреки това възкликна: „Не се връщайте! Всичко, което си е заслужавало да вземете по пътя си, вече сте го взели!”