Почти бях сигурна, че солта вече се е просмукала в мен. Усещах я нявсякъде по себе си. Сякаш се бях сраснала с морето и то не искаше да ме пусне. Кожата ми гореше под парещите лъчи на слънцето. Реех погледа си над морската шир и исках да се слея с водата, да вляза в нея, да стана нея, да остана там завинаги, да бъда във водораслите, в мидичките, в малките рачета и в солта, в многото сол. Вера се върна с халби бира. Долепих студеното стъкло до устните и потреперих.

–  Бяхме на планина, сега сме на море, къде другаде? – попита тя, след като изпи половината халба наведнъж.

–  В морето.

–  Абе, нали сме там. До преди малко се люлееше по вълните, едва те изкарах – засмя се тя.

–  Искам вътре, надълбоко. Хайде да си наемем корабче и да навлезем в Черно море.

–  С какви пари?

–  Ще предложим услуги на гмуркачи – чукнах халбата си в нейната.

Следобед бяхме на кея. Разговаряхме с един-двама, но никой не искаше да ни вземе. Седнахме между яхтите, увесили изгорелите си носове. Слънцето бавно слизаше и се потапяше в морето, сякаш бавно се разтваряше като бучка захар. Погледнах надолу и видях множеството рибки под краката си, които се плъзгаха във водата.

–  Не бъди тъжна – каза Вера. – Обещавам ти някой ден да се върнем и да идем навътре. А до тогава винаги можем да се бием с вълните, разбиващи се в пясъка – усмихнахме се и продължихме да гледаме как слънцето се топи.