Върви Борис по дълъг тъмен коридор. В дъното – светлина. Крачи бързо, а сякаш се отдалечава. Затичва се. Изведнъж коридорите стават два. Спира той и се чуди. Вляво – открехната масивна стоманена врата с ковани орнаменти. Вдясно – дървена врата с резбовани фрески. „А сега накъде? Уморих се! Предпочитам поляна с млада трева, галеща босите ми крака. Искам да си събуя обувките!“ Пристъпва. Протяга ръка към стоманената врата, но тя се затваря с трясък. Поглежда към дървената и тя изчезва. Настава непрогледен мрак.
– Отново. Зареди на 250. Пазете се!
Светкавица разцепва тъмнината и Борис заслепен притваря очи. Отваря ги и вижда слънцето високо, а из небето – бели облачета. Чува шумолене. Листата на дърветата си шушукат на неразбираем език. Усеща влага в краката си. Поглежда надолу – краката му боси в тревата. Усмихва се и душата му се изпълва със спокойствие и мир.
– Права линия. Стига. Час?
– 19 часа и... Чакай!
Линията на екрана се разкривява.
– Има пулс!
Съпругата му стои над него:
– Скъпи, как си? Инфаркт и катастрофа едновременно. Браво! Ама лекарите казаха, че си добре. А сега нещо спешно: Да звъня ли на децата? А на шефа ти? И резервацията за почивката трябва да се направи днес. И ремонта на колата къде да е? А за цвета на банята небесно или морско синьо. И …Пострадалият отново загубва съзнание.
– Е, сега ли точно, де! Оф, Борисе-е! После ще спиш! И защо си бил бос, бе? Къде са ти обувките, за бога?