Млад мъж играе белот в сайт за забавления. Цъка си той, а партньорите му все малоумници. Или не внимават и изпускат ръката, или искат диалог. Особено жените като тая:

– Добро утро. Партнер, откъде си?

„Ще си говорим или ще играем? Ако исках да си лафя с тая щях да се регна в сайт за запознанства. Добро утро ли? Да си гледа там картите и да мисли, ако въобще може.” – играчът се ядосва.

Сайт за забавления? Та той на 20-ата минута вече е толкова изнервен, че му идва да строши компютъра си.

„По добре да играя с роботи. Колкото и да са тъпи, поне няма да ми досаждат.“

Затваря прозорците наред и пуска игра с роботи. Вече никой не бави. Играта върви гладко. Никой не пише в чата и не поздравява с „Добро утро! Приятно ми е да поиграем.”

Две, три, осем, десет игри. Някои спечелени, други изгубени. Нашият герой няма повече време за губене. Какво е спечелил и какво е загубил обаче не знае. Просто не помни. И за какво му е да помни този бездушен час. Отлетяло време, загубени минути, ненужни отрицателни емоции, празни чувства, изтърван миг. Телефонът му иззвънява.

– Нямам никакво време. Ще ти се обадя малко по-късно. – чува се сърдитият му глас и той пуска нова поредна игра... с роботи.

Робот едно, Робот две, Робот три и... Робот четири. Ха! Играят четири робота.

„Хм, а къде съм аз в тази игра, по дяволите? – героят ни гледа и се чуди. – Ами сега?“