Събудих се сякаш от много дълъг сън. Сърцето ми биеше ускорено, сигурно пак от онези сънища... Скочих бързо от леглото, спънах се в разхвърляните чорапи, паднах, изпсувах подобаващо, а междувременно една разгневена муха се заби в челото ми. 

Нищо... пътят е труден, но това няма да ме спре. Станах, взех я от гардероба и застанах пред огледалото. Наложих синята рокля, която той ми беше подарил и която уж пазех за специални моменти. Тъкмо се бях върнала от поредното пътуване, в което прекарвах известно, но не достатъчно време с него. Тези кратки срещи ми напомняха колко малка съм всъщност.

"А сега накъде?", ме беше попитал. Не му отговорих нищо, тогава нямах отговор. Погледнах се в огледалото, мухата кацна на рамото ми, притаила дъх и си казах: "Сърцето ме чака!". Написах му бърз есемес: "Бил ли си някога в Брюж?", а той ми отговори: "Не и с теб!".

Облякох синята рокля и започнах да си събирам багажа с нестихващо въодушевление. Бързо! Сърцето ме вика!