Where now?
В търсене на изгубеното щастие
by Minha alma

Утринните слънчеви лъчи влизаха през завесите и я гъделичкаха по лицето. По навик тя се обърна надясно, отвори очи, но не го намери. Бяха изминали почти три месеца, откакто той напусна познатия ни свят. Да вижда всяка сутрин морето и да чува песента на птичките не ѝ носеше вече утеха. Такава намираше само в спомените и на местата, които бяха посещавали. Всеки ден през последния месец тя ходеше на някое от тях. Бягаше, да! Бягаше от реалността, от мъката, от чувството за необратимост на събитията. Живееше в миналото и в изгубените мигове на щастие. Днес нямаше да е по-различно. Стана, оправи се набързо. Не искаше да стои в голямата и празна къща. Качи се в колата, бе решила да си вземе кафе и закуска някъде по пътя. Тъкмо щеше да потегли и сети, че е забравила кучето. Само то ѝ беше останало от него и беше до нея през изминалите месеци. Бяха готови за излет. Отправиха се към любимото им място на юг, недалеч от Варна. Не след дълго стигнаха до отбивката, която щеше да ги заведе до онова кътче. Сви вляво и за нейна изненада откри, че пътят беше пропаднал. Багери и купчини пръст я деляха от целта ѝ. Тогава тя изгаси двигателя на автомобила, погледна спътника си и изрече:

- А сега накъде?!?