Те тръгнаха от вкъщи, поеха към парка, ръка за ръка, сърце до сърце. Всичко беше като насън, приказно.

- Хайде, вдигни ме, искам да летя!
- Готово, а сега затвори очи и се дръж здраво!

Той се затича с нея на рамото. Птички пеят, листа потрепват, слънце пече, ветрец топъл подухва. Ах, живот, да гребеш с пълни шепи!

- Не стигнахме ли вече? – попита тя.
- Почакай още малко. Сега отвори очи и погледни натам.
- О, какво прекрасно колело! За мен ли е?
- Разбира се, качвай се и да решим сега накъде.

Тя тръгна и не след дълго се отдалечи, образът ѝ ставаше все по-неясен.
- Но стой, чакай, чакаай! Върни се, моля те, не си отивай... обичам те...

И настана нов ден.

- Добро утро скъпи, тръгвам към болницата и връщане назад няма. Докторът вече ме чака.
- Стой! Аз ще му звънна, аз ще говоря, никъде няма да ходиш. Знаеш ли, размислих и сега съм по-сигурен от всякога! Аз те обичам, ще обичам и нея...