Поглеждаш си часовника, поглеждаш таблото за градския транспорт на спирката - закъсняваш, а следа от рейс няма. Въздишаш тежко и продължаваш да се оглеждаш с надежда, колите те подминават сякаш ти се присмиват, че още чакаш. Движат се бързо, за разлика от теб, свистят гуми, надуват се клаксони, вдига се чернилка и главата ти се замайва. Пристъпваш назад, за да се отдалечиш от шумотевицата и да поседнеш на спирката, но краката ти не мърдат, сякаш си потънал в плаващи пясъци. Изведнъж става болезнено тихо около теб, в ушите ти кънтят бързите удари на сърцето ти.

Чуваш звънлив смях, ха-ха, примесено с тик-так. Отново се оглеждаш, вече със страх - всичко около теб е спряло да се движи и е станало мъгливо. Виждаш само очертанията на пресичащата баба, спряла по средата на улицата, колите сякаш не мърдат от задръстването. Смразяващ глас, направо в главата ти:

- Смешен си ми, човеко. Мислиш, че можеш да победиш Времето? Жаден за признание и успехи, пренебрегваш близките си, мислиш си, че после ще имаш време. Имаш дара на живота, а го пропиляваш в бързане, състезавайки се с мен. Кога последно спря, за да помиришеш цветята, да се загледаш в залеза или да погалиш улично коте? Ти си нищо, но ще те направя полезен. Нали искаш да си в крак с времето...

Завъртя се вихрушка с оглушително свистене. Магия пропука във въздуха и Времето продължи, сякаш нищо не се е случило. На спирката имаше неугледен пясъчен часовник, поредният служител на времето, паднал в неговия капан.