“Капана заслужаваше името си.” – помисли си Ана, докато ужасът заменяше кръвта ѝ.

Тичаше по неравния калдъръм, а токчетата ѝ тракаха. Зави покрай поредната позната уличка само за да попадне в по-позната друга.

Имаше чувството, че мястото е омагьосано. Усещаше как графитите я наблюдаваха. Времето минаваше особено. А времето за Ана беше важно. Не можеше да закъснее за срещата, сделката щеше да пропадне. От този договор зависеше богатството и одобрението на родителите ѝ. Само да беше от Пловдив, щеше да се измъкне за минути, но тя не беше.

Страховитите форми по стените знаеха това. “Мислиш си, че можеш да покориш Пловдив, да ни затриеш!” – ръмжаха ѝ.

“Не" Сигурността ѝ в договора се беше изпарила. Как биха могли изобщо да си помислят, че можеха да направят нещо на този град. На градът, който контролираше Капана и времето.

Обикаляше от часове. Беше изтощена и обезкуражена. Вече не откриваше смисъл в договора и вярванията на семейството ѝ.

Отчаяно се облегна на една от стените. Графитите се скупчиха около нея.

“Откажи се.” - нашепваха зловещо. Тя не се нуждаеше от нова покана. Вече беше приела, че нямаше да отиде на срещата. Отказваше да помогне за унищожаването на това място.

Жестоките усмивки по стените се смекчиха. ”Върви си."

Тя тръгна и след няколко стъпки се оказа извън Капана. Погледна часовника си. Беше прекарала само седем минути тук. Все още можеше да отиде на срещата. Този вариант обаче вече не съществуваше за нея. Тя погледна за последен път Капана и си тръгна.