На едно място, ако може да се нарече такова, много далеч от окото на човека, животът протичаше, както е бил и преди ние да се появим. Там две различни природи се срещаха – чисто черните пясъци на малката плажна ивица се сливаха с пръстта. Докъдето стига погледа, има жълти, жилави треви. А от другата страна е океанът – вечносин, дори и през нощта. И така години наред златните хълмове, брега и всичко, което живее около него, не разбра, че цивилизацията ще ги настигне някой ден. Всяка сутрин дивите зайци тичаха по полята, докато на плажа раците излизаха на поредното си безсмислено седене извън водата. Много рядко се случваше да идва някой и да нарушава замръзналото във времето спокойствие. Един ден точно това стана. Старият язовец се протягаше до пътеката, отъпкана от добитък, когато избяга така внезапно, както се беше появил. Прашен, все още бръмчащ джип беше спрял на неравния терен. От него излезе един видимо изтощен мъж, който гледаше пейзажа сякаш вижда стена пред лицето си. От задната врата изскочи едно малко русокосо момиче, което се оглеждаше на всички страни. Самата земя разбираше, че това, което става, е различно. Това не бяха овчари и пастири, идващи да заситят добитъка си. Никой не знаеше защо са тук. Те дотичаха до брега и седяха там. Говореха си, играха си заедно. Когато тръгнаха обратно, момичето изпусна нещо – цвете. То заби корените си в земята и скоро израстна там. Всичко беше променено. Невидимият лед беше отмразен от едно лале...