И тази вечер кошмарът се повтори.

Слизаше да вземе колелото на малкия от мазето. Надолу по тясното зловещо стълбище… През скърцащата врата с олющена боя... По сумрачния коридор, по чиито стени се гонеха сенки… Ето я сребристата нишка на паяка! И тя пак тича, обезумяла от страх... Не се обръщай, глупачке! Отвори вратата… БЯГАЙ!

Но кошмарът следваше неумолимата си логика. Ина видя стремително приближаващия паяк и замръзна. Наблюдаваше безпомощно как идва все по-близо... Стисна очи. Усети го на прасеца си... в сгъвката на коляното... на хълбока... Разпищя се с всички сили. Трябваше да се измъкне, да избяга, да осуети мига, в който той щеше да забие зъби във врата ѝ...

***

– Ина! Ина, събуди се! Пак се мяташ... Паякът ли?

Ина се сгуши в прегръдката на приятеля си.

– Беше толкова истинско… а ние дори нямаме деца!

Живко я притисна силно:

– Просто кошмар, слънце. Преуморена си заради държавния. Веднъж да мине и да идем на море, и всякакви ужасии ще ти изхвърчат от главата.

Оказа се прав. Кошмарът не се върна. Двамата си взеха изпитите, изкараха една безгрижна ваканция на Равда... и месец по-късно Ина откри, че е бременна.

Покрай нощното кърмене, зъбчетата и другите екстри рядко се наспиваше. Шегуваше се, че като ѝ се съберат четири-пет часа сън, ще черпи. Тогава, или като приемеха Андрей в първи клас.

Дори не се замисли, когато един топъл пролетен ден петгодишният ѝ юнак я задърпа:

– Айде де, мамо! Навън всичко е зелено... Нали обеща да ми извадиш колелото от мазето?