Тридесетгодишният брак беше започнал да ги уморява, започнаха често да се карат, бяха попаднали в капана на времето. Една вечер мъжът не издържа и излезе. Жена му облекчено се отпусна пред телевизора. Изминаха няколко часа, той не се връщаше и тя започна да се притеснява. Беше си оставил джиесема вкъщи, не можеше да се свърже с мъжа си. "Глупаво е да се караме. Дали като почнем да остаряваме помъдряваме или пък оглупяваме? Трябва да го намеря!" Тръгна надолу по стълбите. На входа пред блока едва не връхлетя върху него. Беше седнал на горното стъпало, задрямал върху коленете си. До него лежаха купчина рози. Тя приседна до него. Той се стресна и я погледна. Грабна розите, подаде ѝ ги, прегърна я и я целуна:

− Миличка, рози за теб! Обичам те!

Трогната пое цветята и също го целуна.

− Благодаря, мили! И аз те обичам! Колко щастливи могат да ни направят малките жестове! Да се прибираме!

Изправиха се. Уличната лампа осветяваше отсрещната градинка. Жена му забеляза, че в нея липсват розите, които я красяха довчера. Сега тя държеше тези рози. Ето откъде били! Непоправим е, подсмихна се игриво като тийнейджърка, хванала гаджето си, че е направило пакост, за да я зарадва.

− Само тийнейджър би обрал цветята от градинката! – изсмя се тя.

− Надявам се и съседите така да си помислят – отвърна той, отвори ѝ вратата и хванати за ръце тръгнаха към дома си.