Както всяка сутрин за последните 5 години, Росен се събуди рано, оправи се набързо, изпи едно кафе и тръгна за работа. Беше програмист, което означаваше да седи затворен в малка кутия цял ден и да крещи мислено на компютъра пред себе си, който от 5 години му показваше все същия проблем.

Взимаше автобуса до работа и винаги чакаше на спирката точно 7 минути, с роботизирането на транспорта разписанията се спазваха до секунда. Днес обаче нервно гледаше часовника си, оставаха 5 минути. Обърна се и поздрави въздуха, но през целия ден мислеше за стареца, който всеки ден минаваше пред спирката. Не усети колко бързо мина времето и се измъкна от кутията си с цели 5 минути закъснение, като се сблъска с някакъв човек.

- Росене! - възкликна последния - Аз и още няколко колеги сме тръгнали към бара, искаш ли да дойдеш?

Росен седеше вцепенен. Да пие в бар не фигурираше в графика му, но изборът му беше отнет с пристигането на другите колеги и само машинката, пред която се отчете на излизане, изрази протеста му с големи червени букви. След втората бира стана по-отворен към промените, но си тръгна много бързо, когато колегата му, без дори да осъзнава, му даде идея за решаването на проблема върху които работеше от 5 години.

На следващия ден се изправи пред много труден избор. Дали да приложи идеята, което щеше да промени досегашния му живот, или да се престори, че нищо не се е случвало. Некрологът на спирката му помогна да вземе решение.