- Мамо,какво значи да си в капан?–ръчичката и се сключи около моята.

- Това е нещо като да си заклещен.Да не можеш да намериш изход.

- Като да си замръзнал ли?

- И не само.Можеш да си в капан,но пак да се движиш.

- Не разбирам.

- Например...- замислих се.-Ние с баща ти.
Като млади мечтаехме за наша сладкарница.Искахме да имаме бонбони, екзотични десерти и склуптури от шоколад.Дори бяхме избрали цветове за завесите–личицето и грейна от картината, която въображението рисуваше.-Събрахме пари, намерихме място...- въздъхнах.-Но после колата се развали и трябваше да купим нова.Парите не стигаха и за двете–погледна ме с искрено съчувствие.–Събрахме отново, но щом разбрахме за теб трябваше да се преместим в по-голям апартамент,за да може с кака ти да си имате отделни стаи.После ремонтирахме банята,след това пералнята се развали...и така се оказахме в капана на безпаричието.–възгордях се от добре илюстрирания отговор.Но следващият въпрос не закъсня.

- С кака можеше да спим в една стая.Нали?-саможертвата и ме стопли.

- Предполагам можеше.Поне за още няколко години.

- А автобусът по-скъп ли е от колата,мамо?-в гласът и нямаше следа от упрек.

- Не..Просто с кола е по-удобно.

- А сега имаме ли парички за магазин вече?–засмях се -на идеята,не на въпроса

- О,скъпа,вече е късно.С татко ти имаме отговорности...А и нямаме никакво свободно време.–по мъничкото и лице се изписа триумф.

- Разбрах те, мамо!-възкликна.

- Наистина?

- Да.-отсече с гордост.–Да си в капан значи да спреш да опитваш!