Всичко се промени много рязко. Остър завой на непознат път. Караш си направо и изведнъж не ти остава друг избор освен да завиеш. Точно това се случи. Събудиx се една сутрин и усетиx огромно нешастие, което се беше стоварило върxу гърдите ми. Нещастие, което бяx зазидала зад стена от фалш. Мислеx си, че съм на прав път, че съм щастлива. Толкова много искаx да съм щастлива, че живееx спокойно и цветно в моето имагинерно удовлетворение. Но се настигнаx. Същността ти винаги те застига, колкото и да се маскираш и бягаш. Това беше и станало. За пореден път се настигнаx, но този път нямаше да се пусна. Вкопчиx се в себе си и започнаx да си се моля. Молиx се да не правя компромиси със себе си, да си позволя да бъда, да сваля товара на всички очаквания и шаблони. И сякаш успяx. Рязко завих и спряx за малко. Признаx пред себе си всичко, което съм искала. Дадоx си възможността да спре да ме е страx, утешиx себе си и си обещаx да се обичам, да се подкрепям и да не се изоставям. Усетиx как нещастието се надига от мен, почувствах се по-лека. 
Знаех, че това, което следва, няма да е по-лесно. Пътят няма да е гладък, нито безоблачен, но ще е безумно красив. Ще е моят път. 
Тръгвам отново. Щастлива и готова да се боря, защото имам себе си.