Сградите в селото изглеждаха мрачни и пусти сякаш всеки момент щяха да се разрушат под върлите и постоянни напъни на най-големия им опустошител – времето. С раница на гърба се огледах за пътя към планината. Улиците бяха постлани с окапали листа, тук-таме имаше хора. Колкото по-бързо напредвах, толкова по-бързо се губеха и намаляваха къщите зад гърба ми, докато не се озовах в планината. Пред мен се откри такова величие, че нямаше как  да не се почувствам незначителен, а проблемите ми дребни неуредици. Намерих дърво с ябълки и си напълних раницата. Изведнъж мъглата се спусна и стана студено. Реших, че е време да се връщам. Когато се върнах в селото, улиците бяха още по-пусти. Погледнах към часовника на пощата, опитвайки се да разбера часа, но часовникът вървеше с половин час назад. Казват, че дори разваленият часовник е верен два пъти през деня, но не и този. Времето сякаш беше спряло. Може би и хората тук искаха също да се върнат назад във времето - когато площадът е кипял от живот и щури хора са се виели; къщите са били пълни, а дворовете оживени от звуците на различни животни. Сега се чуваше и усещаше само грандиозна пустота. Селото носеше отпечатъка отминалото време, а хората тук живееха на ръба – по своите правила, забравени от другите. Те не се надпреварваха с времето. Те чакаха нещо да се случи. Чаках и аз с тях – но автобусът обратно към града, в който живея. Отхапах от ябълката. Сладко-кисел вкус. А часовникът продължаваше да изостава. Изоставахме и ние.