Пацо стоеше на шофьорското място и барабанеше с пръсти по кормилото. Той беше ядосан. Момчето, което трябваше да пътува с него, закъсняваше вече цели пет минути. Това беше непростимо – закъсненията побъркваха дребния бизнесмен и го караха да почервенява като вътрешността на диня. Какво като хлапакът е племенник на жена му? Да не е махараджата на Дубай, че да се мотка толкова? Ако не беше обещанието, че момчето ще покрие половината път, Пацо отдавна да беше тръгнал. Минаха още пет минути и с това чашата преля. Лицето на шофьора приличаше на подводница от напрежението. В този момент покрай колата премина някакъв случаен строителен работиник.

- Ей, брат‘чед – викна Пацо през прозореца. – Искаш ли да те повозя до Пловдив.

Мъжът се спря на тротоара стъписан.

- Хайде, хайде – започна да настоява Пацо и слезе от колата. – Само за седем кинта, колко му е.

- Ама аз трябва да работя…

- Работа, мработа. Всички ще работим като умрем. Виж нали си мой човек, ще те кача за пет лева. Откога не си виждал Пловдив, а?

Докато човекът проумее какво се случва, Пацо вече го беше натоварил на предната седалка до себе си. Колата потегли сред облак от баластра и потъпкани обещания. Докато караше съобразително със 170 км/ч, шофьорът запали цигара и наду любимата си станция „Жуси“. Когато стигнаха в Пловдив, пасажерът неохотно подаде на Пацо банкнота от пет лева, след което отиде на автогарата и си хвана автобуса за София. С петте лева Пацо си купи билетче. От него не спечели нищо.