Бе един от онези къси, но проточващи се цяла вечност намусени дни, които най-безцеремонно се наместваха в календара всяка година, за да осуетят с хапещите си ветрове и носталгични дъждове настъпването на пролетта.

В този летаргичен ден апетитът ми извоюва поредната си победа, подтиквайки ме да изневеря на себе си и да отворя последното бурканче сладко от ягоди. Повече от половин година го пазех от приятели и неприятели, от внезапни пориви за ядене на сладко и други дребни грехове и така до днес - денят, в който едно развъртане на навития капак и един галещ ушите и небцето звук на отваряне не ме върна в миналото

***

 Ако някой ми беше казал преди, че едно бурканче сладко е всъщност машина на времето за еднократна употреба, щях да го отворя много по-рано. 

Изведнъж нахлуха спомени за лято.

Юлски неволи след бродене из слънчогледови полета, надпревара с колелета, одрани колене, промиване с ракия.

После, обички от цветя, роклята на мама, пеене на морков-микрофон.

Някъде през август имаше силна буря. И там, среща зад оградата, открадната целувка, обещание за вечно приятелство.

 В последните дни от лятото - рецептата за ягодовото сладко, написана върху откъснат лист. Голям казан и десетки измити бурканчета. Разливах летните си спомени в тях и ги редях в мазето. До следващото лято.

*** 

Съдържанието на бурканчето изчезна твърде бързо. То остана празно, накиснато със сълзи, и аз, гледаща към него, в очакване

да поникнат ягодите,

да бъде напълнено със сладко и спомени,

 да бъде лято.