Поспрял бе той, до пътя бе поседнал. Главата си, с прошарени коси от времето, бе килнал на една страна, очите му незрящо гледаха в далечината и сякаш слушаше, но що ли слушаше така сърдечно.. От дълго пътешествие личеше, че почива, тежаха крайниците му от опит и лъхаше дъхът му на умора. Примигна бавно, а вятър по устните му се прокрадна и сетне той се сети да поеме въздух.

- Добре - промълви с полуусмивка, а звукът в тишината извибрира - Дотук добре. Видях, научих, живях, получих. И загубих, о колко аз загубих! Взе от мене толкоз, колкото и даде... Изморен съм. Остави ме да почина - сетне въздъхна и пак в нищото вторачи поглед.  

В далечината мяркаха се хора, но никой не дойде при него, може би го бяха чули или животът даваше му време. А той все тъй склонил глава, едва-едва прокарваше през дробовете дъх, по-лек от пухкавите облаци в небето синьо и слушаше, като че ли някой му шепнеше.

Изведнъж, очите блеснаха му рязко, сякаш от ясното небе гръм бе ударил, те отразяваха енергия тъй чиста. Душата му запя наново, изпълниха се дробовете му със въздух и вятъра задуха в опит да задоволи ги. А мълнията плъзна се по него и скочи на крака човекът. Готов, отново да поеме, по пътя на себеразвитието.

- Тръгвам! - звънко отсече в шепнещата тишина.