Обикновена пролетна сутрин е. София жужи изпод завивките на слънцето, което упорито настоява да влезе в очите ми. Ставайки от леглото, се олюлявам между два свята и търся най-прекия път до кухнята. Докато бъдещето се вари в джезвето, а аз преобличам тялото си в кожата на възрастен, правя планове накъде да поема, къде да се скрия, къде да се намеря. После отпивам глътка от горещото кафе и се моля за просветление. Вярвам, че една сутрин не се е родила без чаша силно кафе. Или се е родила, без да изплаче. Или без да извади знак за предупреждение.

Отново съм на път. Разпната между четирите посоки на света, леко прегърбена от кръста, който сама избрах да нося, тръгвам към Терминал еди-кой си. Зная-прекосяването на граници е дръзка идея, особено когато се чувствам като бежанец в собствената си кожа. На път към летището изтърпях топлината от диханието на куп непознати в метрото. Една жена на средна възраст, седнала срещу мен, с ярко сини очи и силно подчертани с черен молив вежди ме гледаше изпитателно. Сигурна бях, че ме урочасва. Усещах как навлиза с взлом в аурата ми и краде като невидяла каквото свари. Толкова силно ме заболя глава, че на слизане от метрото припаднах. Когато дойдох на себе си, чух по високоговорителя последното повикване за полета до Ню Йорк. Припаднах отново.

Сега осъзнавам - аз съм едната, ти си другата кула небостъргач, а любовта е самолетът, който се врязва в нас. После ни руши.

Обикновена пролетна сутрин е.