Казва се Мария. И е на 45 години. В живота й лъкатушат пътища, водили я къде ли не – на страшни и хубави места, при болка и радост, смях или сълзи. Сега… сега отново е стъпила на път. Но това е Пътят. Нейният, с главно П. Този, в който тя е майка. Майка на своето неродено дете. Не, не е сама на Пътя. В ръката й е пъхната малката детска ръка на сина й Георги. Той е на пет. А тя му е Майка едва от няколко часа. Той е осиновен, но е толкова много неин син, колкото не би могъл да бъде дори и да го беше родила. Защото го е родила в сърцето си. Носила го е там години наред. Чакала го е и го е търсила в очите на всяко дете, което види. И ето – сега двамата са в началото на Пътя. Път, пълен с любов и препятствия, със сълзи и смях, с "Обичам те" и "Ти не си ми майка". Път, който ще пълни душите им цял живот и ще ги свързва вовеки. Път, който няма край. Път, даващ най-ценното на света – да бъдеш важен и единствен за някого, който те обича. Път, който няма да е лек, но ще тежи с цялата си обич, събрана в една дума – семейство.

Той се казва Георги и си има майка. Тя е Мария и си има син. Събра ги Пътят. Път, по който крачат заедно с хиляди други родители и деца. Пътят на осиновяването.