Затварям очи и вдишвам топлия, пролетен въздух. Усещам аромата на свежи треви и разлистени, сладостни цветя. Мекият вятър нежно погалва кожата ми с лекото си докосване. Птичките наоколо пеят звънливо и весело, а около мен жужат бързо прелитащи насекоми. Отварям очи, издишвайки с наслада. Слънцето ярко осветява безкрайните, наситено зелени поляни около мен.  Протягам ръката си и прокарвам пръсти между острите стръкчета трева, усещайки свежата пръст и крехките стебла на ярко ухаещите на живот цветя. Чувствам как спокойствието ме изпълва, но в следващия миг една тъмна мисъл се заплита в ума ми, помрачавайки всичко. Колко още време имам?  Последните няколко дни бяха най-тежките в живота ми. Помня как се подхлъзнах  и пропаднах по стръмното, каменисто нанадолнище. Когато се опитах да се изправя, пронизваща, изгаряща болка в крака ме повали на земята. Изкрещях, а гласът ми отекна в баирите без отговор. Безпомощна, плачейки от непоносимата болка, превързах разпорения си от острите скали крак и допълзях до тук. И ето ме... Вече трети ден съм на тази полянка. Направих си подслон, намерих вода и храна. Мога да остана колкото време си поискам, наслаждавайки се на спокойствието... но колко ли още места като това има - прекрасни, нови и невиждани досега? Но ако тръгна, мога и да не стигна жива следващия заслон - отвъд това място ме дебнат само опасности и болка. Да остана тук, на сигурно, или да тръгна към вълнуващите хоризонти, знаейки, че може никога да не ги достигна? Въздишам тежко. В следващата секунда се усмихвам и взимам раницата си, изправяйки се.