Радко не беше като другите шофьори, може би затова толкова често се оказваше тема в ежедневните им хумористични сеанси. Устата му беше розова и дълга, а като се усмихваше, приличаше на една огромна дъга, извита нагоре. В колата му висеше плюшена играчка под формата на глобус, която се завърташе рязко при всяка дупка или маневра.

Той просто беше готов да потегли към всяка точка, за да помогне, без оглед на печалбата. Затова го ползваха за превоз до мола, близкото училище или хипермаркета, когато вали дъжд. Изкарваше по 2 или 3 лева, но стана приятел с всички. Беше най-заетият шофьор в квартала.

Преди месец го пратиха да достави забравен училищен проект на Диди от ул. „Дебър“.

Караше закъсняващи за сватба шаферки.

Баба с деменция беше успешно върната вкъщи. Безплатно, за втори път този месец. Радко знаеше къде живее.

Всички разчитаха на него за близки дестинации. А той беше много далеч от понятието за щастие.

Една вечер Стела връхлетя в колата му. Бяха се поздравявали (все пак прибираше майка ѝ от работа), но не бяха близки.

- Откарай ме до блок 187, моля. Вече е спешно.

Радко се замисли колко странно е поведението на тази млада жена. Та тя изрече неговия адрес. Той живееше там вече 30 години, щеше да знае, ако бяха съседи.

Когато пристигнаха, Стела погледна крадешком розовата му разтеглена усмивка. Тъкмо слизаше, когато изведнъж ѝ прималя и той я хвана, за да я предпази от падане.

- Явно ми е паднало кръвното…

А то си беше 120/90.