Бях уморена. Колите сякаш също изморени се точеха едва-едва по прашната улица. Автобусите не идваха и спирката вече преливаше от хора. Реших да ида няколко крачки встрани и да седна на каменната ограда на градинката.

Майка притича през улицата с малката си дъщеря. Жената носеше толкова чанти и торби, че нямаше как да хване малкото момиченце за ръка. Насочиха се към последното останало място за сядане, точно до мен. Малкото дете гледаше сърдито или нетърпеливо, или изнервено – както повечето хора на спирката. Зачаках момиченцето да започне да мрънка като всички малки деца, а майката да започне да ѝ се кара като всички майки на малки деца. Замислих се как да стана, без да е очевидно, че ги избягвам.

Мислих прекалено дълго. Майката остави торбите встрани, взе момиченцето (със същите очи като своите) в скута си, извади шарена книжка от някоя от безбройните чанти и я подаде на дъщеря си. Момиченцето веднага намери страницата, която търсеше:

 - Това е пчеличка: 

"В жълто-черна окраска лети от цветец на цветец,

Труди се усърдно, събира нектар и прашец,

В питата къща - хоп! - ги превръща  в сладък медец."

 - Виж! – възкликна майката и посочи ароматното цвете точно до нас. 

На цвета му беше кацнала пчеличка. Момиченцето възкликна и плясна с ръце. Големите ѝ детски очи проследиха как пчелата отлетя и станаха тъжни.

 - Отново на път да събира прашец! – казах аз. Момиченцето засия.

Пътувахме заедно в автобуса с безброй хора по между ни. Поглеждахме се и се усмихвахме с крайчеца на устите си.