–– Лис, хайде, ела! Мама и татко дойдоха и ни чакат.

Момиченцето, което крачеше неуверено, притиснало куклата до гърдите си, сега спря и погледна кака си.

–– Како, ами ако… Ни оставят?

Сестра ѝ чу недоизказаното „пак” и изтича до нея да я гушне.

–– Виж, Лис, мама и татко няма да ни оставят! Те идват, за да ни вземат, да ни заведат вкъщи и да ни обичат вечно. Те никога, никога няма да ни оставят! Лис, аз никога няма да те оставя! – каката клекна пред сестричката си и я погледна в очите.

–– Вярваш ми, нали, Лиске? – попита кака ѝ и малката кимна бързо. – Тогава не се страхувай! Аз ще съм до теб. Хайде да се състезаваме коя ще стигне по-бързо! Мама ни е купила близалки.

Лис се усмихна и се увлече в състезанието, докато притискаше куклата до гърдите си. Каката се направи, че тича, но всъщност се наслаждаваше на ефекта, който беше постигнала. Според нея осиновителите бяха добри хора. Те им купиха нови дрехи и им приготвиха собствена стая, боядисана в розово. Ще им купят раници и тетрадки и те, двете с Лис, ще ходят на училище! Всичко ще е прекрасно!

Родителите ги посрещнаха, прегърнаха и се опитаха да предразположат малката, но нищо не помогна толкова, колкото близалката. Накрая всички се качиха в колата и потеглиха. Ани се замисли. Кога беше последният път, когато бяха пътували? Преди години… Когато „мама и татко” … Е, сега отново бяха на път. И този път – към вкъщи!