Здравей! Дали се познаваме? Разбира се! Аз съм твоята спирка. Всяка делнична утрин идваш при мен. Знам всичките ти настроения, тъги, радости, дрехи, обувки и спомени. Знам кога си ходил на гледачка и колко пари носиш в джоба. Знам и колко те е страх, докато чакаш пред кабинета на зъболекаря. Дори имам идея кой търсиш тайно всеки ден във Фейсбук, но никога не лайкваш. Знаеш ли, всъщност, ти си любимият ми пътник. Има нещо в душата ти… Иначе, за жалост, ти никога не поглеждаш встрани. Затова не знаеш, че примерно днес на продавачката от будката за вестници ѝ се е родила внучка и тя връща в еуфорията си повече ресто. Довечера ще излезе на минус. Онази пък жена, ей там, носи куче в якето си, което ще качи след малко в рейса. Мъжът до нея е към онкологията. Четвърта химиотерапия. Зад гърба ти стоят двама влюбени и се гледат в очите, но ти и тях не забелязваш. Момичето със синята коса и слушалките умира да запее на глас. Онзи притихнал младеж, там вляво, от днес е на нова работа. Възрастната госпожа до него, която прилича на катедрала, е с Паркинсон, но сутринта е посадила теменужки пред блока.

Днес е ветровито. Вятърът е гладен и дърпа като спагети клоните над спирката, а ти повдигаш яката на сакото си. На добър път, страннико! Чака те, колкото и да не ти се вярва, един ужасно хубав ден. Не забравяй само да си продупчиш билетчето. Контрольорът дебне точно зад теб.