За малко! Запъхтян се подпря на електронното табло, което вече показваше информацията за следващия автобус. Знаеше, че ще закъснее. Ядоса се на себе си, после на градския транспорт, накрая на Мърфи и пустия му закон. Примирен, седна на металната пейка. Зачака търпеливо или поне колкото му бе възможно. Първоначално всичко се сливаше, но в един миг, дали от скука, дали по някоя по-висша причина, отдели няколко образа. Малко момченце, досущ като него на тази възраст. То в ръка държеше сигурната длан на баща си и живо обясняваше за животните, които предстои да видят в музея. Малко по-нататък - момиче, което вече за трети път приглаждаше косите си, сякаш очакваше някого, пред когото определено държеше да изглежда добре. А съвсем в края един господин нервничеше с чаша кафе. Ароматът от напитката стигна дори до него и погъделичка спомените му. В един миг отново беше дете, после влюбен младеж, а след това… След това беше себе си в този момент - без трепет и ентусиазъм, без любов. Един сив господин, чакащ трамвая до още по-сивата си работа, който вечерта отново щеше да се взира в таблото с разписанията. Вечно на път, но вечно пропускащ нещо. Ами, да! Беше пропуснал да живее. Един нетипичен импулс го изправи на крака и преди да усети, се пъхна между вратите на случаен автобус. Дори не бе видял номера на линията, не знаеше къде ще го отведе. Отново бе на път, но днес най-сетне пътуваше към нещо истинско. Седна на седалката, погледна навън и се усмихна.