В свежото септемврийско утро слагам багажа в колата. За първи път от толкова години ще бъдем отново заедно. Може би, откакто бях малък. Тогава чаках с такова вълнение заветната сутрин, когато татко натоварваше многобройните чанти и такъми за морето. Почти не спях предната нощ. Мечтаех да стигнем по-бързо, да усетя мириса на водорасли и да се заровя в пясъка.

Ние с татко строяхме пясъчни замъци и се забавляваме във водата. После той ме оставяше и влизаше навътре след шамандурите. Тогава това ми се виждаше толкова страшно. Наблюдавах главата му как се подава на всеки няколко метра изпод синята шир и все повече се отдалечава. Всеки път щом се забавеше изтръпвах и чаках да се покаже отново, докато го изгубя от поглед. Изпитвах някаква гордост и вълнение от това, че баща ми плува толкова добре и затаен страх от най-лошото. Мама обичаше да се излежава, да чете книги и да се крие под чадъра. Рядко влизаше във водата. Ако татко много настояваше, тя отиваше да му прави компания.

Сега не нося почти нищо - един малък сак с няколко чифта бельо и тениски. Чудех се дали да взимам бански. Ще иска ли татко да отидем на плаж и да поплуваме… Двамата ми се виждат уморени напоследък. Едва успях да ги накарам да дойдат. Не знаят, че има повод да ги взема с мен тази година. Надявам се да видя в очите им тази гордост, която изпитвах, когато представяха баща ми сред победителите.

Нямам търпение да пристигнем.