- Ще се видим ли пак? - запита тя, докато жуженето на совалката тихо оповестяваше края на срещата им.
- Разбира се.
- Въпреки всичко? 
- Въпреки. 

Тя го изгледа изпитателно, кимна и с косо движение свали люка, който напълно я скри от погледа му. Жуженето премина в потиснат тътен и тя потегли. Пред очите ѝ минаха  моментите им от последните 5 дни - някои отегчително банални, други - пълни с усещане за близост и спокойствие, каквито рядко се срещаха в тая галактика. Или в която и да е друга, ако трябва да сме честни. Това чувство не го заместваха нито чиповете за “намиране на сродна душа” - по 6 кандидати всяка седмица, прожектирани директно в главата ти, нито постоянните пътувания от планета на планета - всяка по-прецакана от предната по отношение на повсеместното чувство за самота - новата интергалактическа болест, по-страшна от всяка друга пандемия, позната на човечеството, която годишно отнемаше живота на милиони отчаяли се от празнота индивиди. Храс и край - поне методите за самоубийство бяха също толкова напреднали в технологично отношение, колкото и всичко останало. Просто заспиваш и после… ами, все тая, не е ли така?

Много хора се самоизлъгваха, че са намерили Него или Нея, посредством чипа, но според нея дълбоко в себе си знаеха, че не е истина и тихо страдаха, успокоявайки се с мисълта, че всички правят така и по-добро няма. За нея имаше. Той. За него... имаше намерена с чип “сродна душа”, която не беше тя.

Нямаше да се видят никога повече. Заради всичко. 

Отново на път...