Беше късна августовска вечер. От онези, в които на месинговата стрелка на
часовника ѝ трябват едва някакви си 60 минути, за да премине отвъд голямото
златисто число 12 и да отбележи началото на новия ден.

Намирах се на централната железопътна гара в Ница, Франция. Въздухът беше горещ и
наситен с миризмата на желязо, пара и различни парфюми; почти можех да усетя как
трепти под тежестта на стотиците гласове, хора заминаващи и пристигащи, изпълнени с
надежда или носещи спомени в джобовете си. Млади и стари се срещаха тук и за
кратък миг преплитаха съдбите си в кълбото на вселената. При някои нишките се
късаха почти веднага, при други обаче оставаха за по-дълго, завинаги.

Огледах се около себе си и със сладко-горчиво чувство осъзнах, че мен вече нищо не ме задържа тук.