Завърза кецовете бързо и безшумно, но майка му го усети и излезе в коридора.

- Къде отиваш? – гласът ѝ кънтеше от разочарование. - Пак ли ще дрънкате с ония? Казах ти да ги зарежеш – те са богати синчета, нямат нужда от пари. А теб кой ще те издържа – едва се оправяме с баща ти, а се скъсваме от работа.

Слави замълча, макар че му напираха отговори, навлече якето и тръгна към вратата, но майка му я препречи.

- Не ми се прави на важен, питам те нещо. Ще си търсиш ли работа или ще продължаваш да се мислиш за Моцарт?

- Ти нищо не разбираш – промърмори глухо, отвори вратата и излезе. Майка му не го спря.

Навън беше толкова мрачно, колкото и в коридора. Пепеляви облаци забулваха небето. Закъсняваше и трябваше да вземе такси, макар че не можеше да си го позволи. Видя едно и го спря. Шофьорът беше жена на средна възраст – приличаше на майка му. „Ужас“, помисли с тиха ярост, но се качи. Жената го гледаше усмихнато. Слави каза адреса и зае отбранителна поза на седалката. В гневно заоблачение му отне няколко минути да чуе музиката. После още толкова да повярва.

- Какво слушате? – попита, забравил за отбраната.

- Някакъв нов албум, синът ми го донесе. Още не е издаден, това е пилотно копие. Даже не знам името на групата. Пускам си го често, кара ме да се усмихвам.

Слави се отпусна на седалката и се загледа през прозореца. Слабото пролетно слънце започваше да пробива облаците.