Студена мартенска вечер. Дъжд. Чаках на спирката. Към мен се приближи жена. Попита ме за автобуса. Оказа се, че сме в една посока. Качихме се в автобуса.

- Трудно ми е – сподели тя – Работя по 10 часа на крак. Сменям по три транспорта до работата. Единственото нещо, което осмисля деня ми е прибирането вкъщи. Тогава се събираме всички – мъжът ми и децата – всеки, приключил своя тежък работен ден. И на децата ми не им е лесно, и те много работят.

- Лесно няма в днешно време – отвърнах аз.

- То е така, ама тук нещата не се оправят – сви устни тя – и затова децата бягат. И моето ще избяга, заминава за Англия. Там ще работи. След 30 дни вече няма да се събираме вкъщи. А тя без нас не може. Живее с приятеля си и всяка вечер си идва при нас. – усмихна се

- Тя ще се върне - отвърнах аз – чужбина не е за всеки, а и да й хареса, семейството й не е там. Ще се върне!

- Няма да се върне. Повечето не се връщат. Земята ни осиротя.

Прекъсна ни шума от спирката. Усмихнато момиче се качи и прегърна майка си.

- Хайде бе, мамо, тате ни чака след две спирки.

- Запознай се с моята спътница - усмихна се мило майката.

- Приятно ми е – отвърнах, а момичето ми се усмихна.

- Е, хайде, лек път и благодаря за приятната компания! – каза майката и слязоха. Цялото семейство се запъти към вкъщи. А аз се замислих за хилядите семейства, които са се разделили по този начин. И ми стана тъжно.