Капки дъжд тихо почукваха по покрива на палатката, сливайки се със статичния шум от радиото. Гайгеровият брояч цъкаше тихо, но тревожно. До чашата с чай догаряше цигара.

- Игор! - нахлу през вратата малкият Дима - Виж какво намерих!

Старият полковник бавно се надигна. Не обичаше да го будят, особено след като не беше дошла още неговата смяна.

- Ох, Дима, не може ли да почака? Старите ми кости имат нужда от почивка, не съм като теб вече, млад и пъргав – усмихна се полковникът.

Очите на малкия светеха от вълнение. Протегна ръка, а в нея блещукаше малко стъклено цилиндърче.

- Къде намери това?!

Виталий, който до този момент седеше до радиото, опитвайки се да не заспи, се обърна, за да види какво пак е домъкнал малкият. Не се случваше за първи път Дима да донася разни безполезни неща, които откриваше из изоставените постройки. Но нима оставаше някакво друго забавление за малкото момче, което никога не беше виждало истински играчки?

- В стария хангар, до моста над реката!

- Браво на теб, Дима! - извика полковникът, внимателно подавайки стъкленото цилиндърче на Виталий, все едно е нежно цвете.

От месеци се опитваха да установят контакт. Но колкото и да слушаха – радиото все мълчеше. И как да не мълчи? Не беше лесно да открият резервни части из степта.

Виталий внимателно отвори радиото и постави елемента на отреденото му място. Диапазонът оживя, гласове нахлуха в малката палатка и изпълниха с радост и надежда сърцата на тримата.

Време е! - каза полковника – Тръгваме още сега!