Джеса се качи изтощена в автобуса. 
Умората не беше от тътренето на тежкия куфар.
Не беше и от сбогуването с Марта, Никола и всичките приятели, които срещна. 
Не беше и от края на тежкия сезон, в който бе почивала едва три дни, нито от факта, че цял ден не бе слагала нищо в устата си. 
Все се надяваше, че той поне ще се покаже през прозореца, за да срещне погледа му за последно, но уви.

Нощта бе факт. Качиха се в пълния автобус заедно с Кали, заеха две от задните места, след което безмълвно Джеса напъха слушалките в ушите си и пусна тъжна песен. 

Автобусът потегли болезнено, сякаш късаше пъпната й връв. 
Сякаш напускаше планетата Земя, въпреки че беше живяла там едва няколко месеца.

- Не трябваше да става така - прошепна тя на Кали, забърсвайки едрата сълза, стичаща се по бузата й.

- Но той те е лъгал през цялото време, Джес. Не струва сълзите ти. - прегърна я топло Кали.

Джеса не заспа през целия път.

На другия ден той намери в портфейла си скрита нейна снимка с надпис: 
"Любов, на която не й е било писано, но съм късметлийка, че я срещнах. Благодаря ти." Смачка я и я изхвърли в кофата, преди Лидия да я види, докато беше заета да разопакова багажа на сина им.

На Джеса й се струваше, че у дома слънцето грее по-светло отвсякога като след току-що отминала буря. 
Вече знаеше да цени добрите хора и дребните жестове, но най-вече как да бъде смирена. 

Сърцето й беше на малки парчета, грижливо събрани в кутийка. 
В безопасност.